Пореден мрънкащ пост

Какво ли става в животът ми в последно време? Трудна ме у да кажа като цяло. Не знам. Не мога да преценя как ме завъртя този водовъртеж и някак се оказах почти на път за Германия. Не искам като цяло. Но няма връщане назад. Животът е странна последователност от неопределени по същността си събития. Но всичко си е много логично. И ако имах малко повече информация преди 8-9 месеца щях да съм напълно сигурна какво ще се случва в момента. Но нямам как. Някои неща не ми бяха известни тогава.
На пърни април, почти като на шега, ще съм заела докторантското си място в FZD. Ако някой ми беше казал преди време, че ще си напусна страната, институа по молекулярната и моята шефка преди известно време, нямаше да повярвам. И друг път са ми предлагали докторански места, но никак не съм се блазнела. Исках тук, в моя институт. Кой искал, искал. Сервитьорът вече донесе манджата. Дали обаче ще успея да преглътна залъка, не знам, ама никак. Ще се мотам там, далеч от всичко, което обичам. Не знам колко ще издържа, може и никак да не успея и ще се върна да продавам разни неща в някоя фирма... Няма да мога да се върна тук, тази стая, която ми е била като дом, дори обежище толкова много време. Много ми е кофти. Ама няма да страдам вече. Нещата са такива каквито са. Едни не ме желаят вече, други ме пожелаха. Трябва да запомна отначало. Трябва, иначе ще трябва да се гръмна. Не че не съм дърта. 25 е една прилично старческа възраст. Ред сълзи, ред сополи...
Мамка му, превърнах се в зверско мрънкало. Трябва да взема пример от Верчето. Тя е свежа. Давай Верче, вярваме в тебе.

Някъде по пътя

От много време не съм имала сили да пиша. Не знам за какво. Аз съм във вакуума между две състояние, зарязана някъде по пътя. Неопределен субект с подута буза. Дали се вълнувам? Определено. Аз не споделям, но тялото ми го показва достатъчно красноречиво. Юри знае най-добре. Границата. Колко е трудно да я прескочиш, но в съзнанието си. Във възприемането за състоянието на духа си. И какво от това щом вече си натиснал ентъра. Късно е да мислиш, късно е. Пък и колкото и да премисляш и претегляш пътят избира теб, а ти просто вървиш по него.
И така, скоро ще е време да поема по новия си път. А малко ме е страх да не се загубя в тъмнината.