Искам да кажа толкова много неща. Но някак не мога. Вчера с приятебката ми Вики стигнахме до извода че тъгата и болката са много по-висши емоции, водещи до пречистване на душата, в сравнение с еуфорията. Но точно в този момент това не ме успокоява.
Минах един етап от живота си, не много успешно в края. Лошото е, че често труда ти остава неоценен и пренебрегнат. Никога не можеш да прецениш кога точно правиш правилния избор. Дали изобщо правим такива?
петък, февруари 29, 2008
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
RSS Feed (xml)
3 коментара:
Това дали има нещо общо с изпускането на шанс поради твоя грешка, за каквото беше писала в един от предишните си постове?
Не съвсем. Мина ми защитата на магистърската теза. Оценката, която ми беше поставена беше изцяло на личностна основа и за неща, които не зависят от мен. Разпънаха ме на кръст. За онзи шанс още нищо не знам. Надявам се да не се прецакам и там. Вече ще бъде много нечестно. Но все пак честни неща няма.
Разбирам настроението ти тогава, най-неприятното нещо е да хвърлиш труд, усилия, наистина да се постараеш над нещо и накрая да те прецакат просто така, от скука, лично мнение или нещо такова. Може би все пак честността ще възтържествува, като получиш този шанс, който толкова искаш.
Публикуване на коментар