Един месец по-късно

Такам... Не съм в България. Просто се сетих, че мога да попроменя настройките на компа.
След един месец живот тук трябва да кажа, че най-същественото е, че ... съм още жива. Не съм се променила. Малко съм по-меланхолична. Гошко, гордастта на Бараката (така наричат общежитието, а всички, които живеят там съответно са баракуди), е вече тук и наистина това ми топли сърцето. Мога да си говоря с него за каквото си поискам първо, понеже е супер интелигентен (дано се случи и на мен като порасна) и второ, понеже го говори този странен език, демек български.
Тук всичко е много подредено. Малко е като аутизъм- не можеш да стигнеш от а до д и да прескочиш или заобиколиш някои от важните буквички, а няма такива дето не са важни. Криво ми е, че протоколите ми ги гледат под лупа. Не се считам да безгрешна, но понякога изглежда все едно искат да ми тамерят грешка, ама наистина, за да докажат, че бг хората не струват или по-точно, че за не струвам.Може би е наистина изнервящо, че с щефката говорим на български. Може би си мислят, че съм специялна за нея, но това не е така. И знам, че няма да ми останат длъжни.
В бараката всички са готини, но не разбират от пица и по-точно от истинска пица. Приготвих една, а се оказа, че блатът им бил много тънък и леко твърд по краищата. Е гова е пица, по дяволите, не кекс!
Вече си намерих Пратчет на немски. Въпреки че на този език всичко звучи куцо, определето е по-добре от "Капитан Блаубер" (напълно 100% детска книжка, която една тук ми донесе чисто и просто за подигравка).
Чувам се с нашите. Още не съм си взела немска карта (каква изненада).
Та такъв е животът.