В гонене на вятъра

Ето го и поредният мрачен ден. Все едно е погледнал в сърцето ми и е решил да копира. Знам че е тъпо. Знам че съм тъпа... Аз съм в един от много красивите еропейски градове и все пак ми е тъпо. И колкото и да е странно ми се иска да си бъда вкъщи. София или Кърджали, не знам точно. Отново ми е много смачкано и май всички са се наговорили да ме смачкат още повече. Знам, че обикновено не ми върви в останалите сфери на живота, но с работата не съм имала проблеми до сега. За пръв път се чувствам несигурна и не достатъчно сръчна. А ТАМ всичко е много различно. Не ме съм на върха на щастието в бг, но тук, повярвайте ми, тъгата има друго измерение.
Толкова е куцо, тук не готвя вкусно! Не достатъчно! Не разсъждавам на време. Правя разни неща без да мисля, което е супер, ама супер тъпо. И после си нося последствията, разбира се. Сякаш тук никай не ме чува. Сякаш нямам сили вече да говоря. Не мога да се боря вечно! Но искам да избягам, да изтрия всичко до сега. Ако знаех само как ще се развият нещата щях да... не знам, щях да (15 минуте стоя и гледам монитора. нямам идея каква щях да... )
И постоянно се вайкам.
Тук трябваше да е весело, да е спорно, да хм, трябваше най-сетне да съм малко щастлива. Но не съм, за пореден път... И вече се наситих. Но не знам къде да търся щастието!