Децата завършват училище. И са много щастливи, диви...Ние бяхме по-кротки. Трябва ли да се радваме всъщност? След като приключих с училище, заминах и преживях толкова много неща тук (София) и продължавам тъжно да се влача по тесните, на затова пък претъпкани улици с непознати лица...Ако можех винаги да бъда на 16 по онзи начин по който бях тогава. Но уви. Живота тече и нищо не е същото. И никога няма да бъде. И се питам дали поне някога ще бъда поне на 50% щастлива като тогава. Да знам че родителите ми са добре, има човек, който аз обичам и той ме обича, точно такива каквите сме, резултатите от заниманията ми са добре, имам толкова приятели, че не мога да направя и 2 крачки без да се сблъскам с някого...и всичките са страшно печени. Това му трябва на човек. На мен това ми трябва. Може би искам прекалено много, граничещо с всичко.
Най-странното е, че миналия ден минах покрай един булченски салон. Това всъщност не е странно, понеже човек минава покрай какво ли не...Загледах се във витрината и имаше една много семпла рокля. И ми стана кофти. Може би никога няма да облека такава. Всъщност странно е понеже до този момент не съм осъзнавала, че ми се иска. Прииска ми се да влезна и да я меря, ей така, да си имам една снимка. Да не се окаже че не съм навличала такова нещо. По принцип не съм фен на тези събития.
Възможно е и да откачам. Възмажно е пък и сега да ставам нормална.
P.s. около 24 май винаги ме наляга страшна носталгия за ученическите години. Около тази дата преди доста време започна първата ми връзка, която до момента е единстевената, която наистина си е струвала.
сряда, май 28, 2008
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
RSS Feed (xml)
1 коментар:
Ти като сестра ми - и нейната сериозна връзка започна около завършването на 12 клас, и тя вече като види балове и й става тъпо. На мен ми е много трудно да я разбера, понеже аз направо бях щастлива, че завърших гимназия и се махнах от там. Трудно ми е и поради факта, че на мен носталгията по отминали времена не ми е много присъща, вероятно отчасти, че няма период в живота ми, в който да се е случили кой знае колко хубави неща. Дори връзката ми знаеш с кого не е период, за който да тъгувам, понеже хубавите моменти бяха откъслечни седмици от купища месеци липса.
Но си мисля, че човек трябва винаги да е с нагласата, че най-доброто тепърва предстои... ето, че Глобул дори са дали тон :) Да крачи бодро и да вярва, че най-истинската му любов все още не се е състояла, най-щастливият период от живота му е в бъдещето и т.н. Не ме слушай, че звуча песимистично в блога си, аз съм един скрит оптимист :)
Публикуване на коментар