19,07

Вече не остана. Колкото по-близо е датата, толкова по-успешно забравям немския. Ха, трябва да е някакво болестно състояние. Родителите ми ще дойдат тук утре, за да ме изпратят и да ме стресират още повече. Не знам. Снощи, докато се прибирах от среща с поредния приятел, който ме изпраща няколко дни преди заминаването, осъзнах, колко много ще ми е тъжно за този град. София определено не е мечтаното място за живеене за мен и ми е било ужасно трудна да намеря тук среда, приятели, но се получи. И когато вървя по улиците често срещам разни познати, пием кафе, прибирам се късно заради спонтанни желания за купон. А в Дрезден никого не познавам...само Катрин и Соня, но те са ми шефове... И няма да срещам познати хора. И всички ще говорят на немски. И ще съм съвсем сама. Знам че звучи тъпо. Това е такъв шанс, а аз мрънкам и мрънкам и пак мрънкам. Пък и не е за вечни времена. Само 5 месеца. Стоян, снощи когато се разделяхме някъде по пътя ми каза "до след 5 месеца". Колко далеч звучи само, а?