Koga si nasitina dalech

Eto me i men u nemsko. kakvo da kaja osven che sa sega ne mi haresva? Povecheto sa mili, no sa sega se chuvstvam islishna. i tova postoqnno pisane i chetene na latinica. Ujasno. Snaeh che shte e trudno, no ne predpolagah do kolko.
Inache dresden e mnogo krasiv. I Pilniz sushto. Ne se chustvam dobre. Tasi obshta kuhnia.... i vsichko ostanalo. Sa kvo mi triabvashe da idvam, vchera se sapitah. V bg imam takava samostoqtelnost pri rabotata. A tuk vsichki me rasglejdat kato vrag ili neshto takova. Moje v BG da e miserno, no tuk ti miserstva dushata, koeto e po-koftia variant. Osven tova Rosendorf e na kraq na sveta. Na edin chas ot Dresden i na 20 min ot nai-bliskia magasin. naistina mojesh da si umresh ot glad tuk. Sapochva grupovata sakuska, koqto nikak ne mi dopada. Vsichki tuka pluskat kato sa svetovno. koeto si e istinsko ispitanie sa moeto shkembe sus ne chak tolkova skromni rasmeri poniakoga, no osobeno sega ... Ok, stiskaite palci da oceleq. Niama da e lesno.

19,07

Вече не остана. Колкото по-близо е датата, толкова по-успешно забравям немския. Ха, трябва да е някакво болестно състояние. Родителите ми ще дойдат тук утре, за да ме изпратят и да ме стресират още повече. Не знам. Снощи, докато се прибирах от среща с поредния приятел, който ме изпраща няколко дни преди заминаването, осъзнах, колко много ще ми е тъжно за този град. София определено не е мечтаното място за живеене за мен и ми е било ужасно трудна да намеря тук среда, приятели, но се получи. И когато вървя по улиците често срещам разни познати, пием кафе, прибирам се късно заради спонтанни желания за купон. А в Дрезден никого не познавам...само Катрин и Соня, но те са ми шефове... И няма да срещам познати хора. И всички ще говорят на немски. И ще съм съвсем сама. Знам че звучи тъпо. Това е такъв шанс, а аз мрънкам и мрънкам и пак мрънкам. Пък и не е за вечни времена. Само 5 месеца. Стоян, снощи когато се разделяхме някъде по пътя ми каза "до след 5 месеца". Колко далеч звучи само, а?

Петък вечер

Най-обичам да ми звънне телефона, докато се прибирам към къщи и някой да изскочи с предложение за бира примерно. В петък Зори, която ми е бивша съквартирантка, предложи да спя у тях и да се повеселим като за последно. Това наистина ще ми липсва и кофтито е ,че чак сегаго осъзнавам. Естествено си изкарахме суперски. На другата сутрин тя ме събуди и каза, че трябва да свърши нещо рано и за това ме оставя да си спя. Но нали съм станала ранобудна, не ми се отдаде, ококорих се и почнах да се чудя какво да правя. Излезнах да си потърся кафе. Не бях ходила из Люлин по светло. Не ми хареса. Не е зле, но има много панел и още повече строежи. След половин час ми стана супер скучно и събудих Георги (бившият ми приятел), измъкнах го от тях и ходихме да пием кафе. Както и да е ...и понеже Зори още не се прибираше, а аз наистина вече нямаше какво да диря в Люлин се и обадих, че ще и дам ключовете някъде из моя квартал. Уговорихме се, разходихме се по магазините, изпаднахме в потрес от дрехите, които се предлага. Ужас, и аз ще измисля по-прилични... И след като се излекувахме от Shoppingshock със сладолед, решихме, че е редно вече да си ходим. ...и по пътя срещнах една стаааааара позната и пихме кафе и много приятно си говорехме. И изведнъж се появиха още други познати и аз се прибрах след 12 ...А майка ми ми каза тази сутрин, че вече не съм на 16 и може да не хойкам толкова... А на мен ми хареса, понеже от много време не съм ги вършила такива. Който срещнеш и хайде с него...Ама е гот

Предзаминаваща треска (и аз ги изплаках едни все едно ще мра)

Както 100 пъти до сега съм писала, на 23 заминавам. Вълнувам се, но основно ме е страх. Чудя се дали ми се ходи. Мисля какво ще правя ако не ми хареса или пък...ако ми хареса. Или по-лошото, ако не ме харесат. Дрезден. Малко ми се плачи и ми е тъжно. Мисля за всички неща, които не успях да направя в София, за родителите си и сестра ми, които остават тук и дори да са само 5 месеца, нас ще ни дели много голямо разстояние. Един телефонен разговор... Там познавам толкова малко хора и ще трябва да говоря с чужденци на чужд език и да пиша и всичко... Кондолизе Райс май в момента минава по "Цариградско". Разни аларми се разнесоха...Както и да е. Да е жива и здрава жената. Не мога да си събера мислите. Сещам се за някакви абсурдни неща постоянно. Почти мисля, почти не мисля. Такива едни. Толкова хора искат да се видят с мен преди да замина. А аз май искам да видя само някои или само някой... Но кой ме пита мен.

Кино в събота вечер

Понеже повечето ми приятели са силно втресени, че следващите 5 месеца няма да може да ме срещнат из софийските улици, почти всеки ден някой се обажда да се отнесем на някъде. Някои ги отрязвам не понеже не ме кефят, а понеже имам много работа и трябва да я свърша до деня, в който ще ме отнесе един вихър към Дрезден. За лошите деца няма почивка.
Вчера Стънски ме отнесе към Уго-то да се наплюскаме като свинчета без звънчета( но пък с МР3-ки) и след това да погледаме как си уреждат хората живота в Манхатън, демек гледахме Сексът и градът. Занесохме се ние и гледахме и плакахме, между сълзите се смяхме. Филма е весел. Има интересни лафове и много случки, като за още един сезон на сериала. Може би трябваше просто да направят още един сезон. Та в общи линии Кари и Тузара решават да се вземат най-сетне и да ни спестят още много Брадшоу-сълзи, но преди сватбата той отново се колебае и съответно не отива. Тук идва чуденката, защо по-дяволите на мъжете им е толкова трудно да разберат коя всъщност е жената на живота им?!? Кари циври и е съкрушена (точно като в сериала). И ние циврихме с нея. Май не трябваше да го споменавам този факт. Аз минавам за курава мома. Е, накрая всичко се оправя покрай един чифт обувки и дрешник. Те се женят в кметството без гости, но пък за какво им са? Обикновено те заемат много място, трябва на всички да се усвихмаш...Ами останалите...Саманта зарязва Смит, Шарлот ражда, а Миранда първо се разделя и после пак се събира със Стийв...С две думи Happy end. Но може би "поуката" в тази типична женска история със сълзи и сополи е, че най-ценните неща са най-елементарните и дори простичките и ... най-важно е да намериш любовта. Клише, но е истина и е поуката в 90 % от историите с тон сълзи и сополи.
Изобщо не звучи като хубава критика май?! А филма ми хареса...